Алабак попада в преходната зона между мекия климат на Тракийската низина и суровия планински климат на високите Родопи и Рила. Това създава специфични условия, които се променят във височина. Алабак играе ролята на щит на Чепинската котловина поради преобладаващата северозападна атмосферна циркулация и особеностите на релефа.
Благодарение на високия гребен на Алабак, Чепинската котловина (Велинград) остава закътана и защитена, което осигурява меки зими и липса на силни ветрове в града. В същото време, самото било на планината (особено около върховете Милеви скали и Черновец) е изложено на ветровете и понякога те могат да бъдат много силни и студени, дори когато долу в низината е тихо.

Районът около Алабак (особено южните и югоизточните му склонове) се слави с изключително продължително слънчево греене – над 2000 часа годишно. Тук мъглите са рядкост, за разлика от високите полета на Западна България. Дори през зимата, когато низините са захлупени от облаци или инверсионни мъгли, високите части на Алабак често се къпят в слънце. Тези специфични особености на климата в района правят Алабак привлекателно място за туризъм през всички сезони на годината.

Въпреки относително малката си площ Алабак е резервоар и източник на повърхностни и подземни води. Планинският климат в съчетание с гъстата горска растителност във високите части на рида обезпечава сравнително равномерен отток на водите през цялата година. Алабак е буквално „прегърнат“ от две основни реки, които очертават неговите граници. Река Яденица го разделя от Рила планина – долината ѝ е дълбока, стръмна и труднодостъпна на места, което е запазило природата девствена. Тя е известна с кристално чистите си води и наличието на балканска пъстърва. Чепинска река (Еллидере) е „гръбнакът“ на транспорта в района. Тя е прорязала величественото Чепинско дефиле, през което минават шосето и Родопската теснолинейка. Реката събира водите на почти всички потоци, спускащи се от източните склонове на рида. Притоците на тези реки като Луковица, Еленка, Дълбочица и Бесничкото дере са сравнително къси поради малката площ на Алабак.

Най-голямото богатство на Алабак се крие дълбоко в недрата му. Тектонските разломи в подножието на планината позволяват на горещи минерални води да излизат на повърхността. В южното подножие на Алабак (във Велинград и Драгиново) са съсредоточени част от най-ценните минерални извори в България.

Пролетта настъпва по-късно във високите части на Алабак. През април в подножието при Варвара вече цъфтят овошките, докато на връх Милеви скали все още може да има снежна покривка. Топенето на снеговете пълни реките и водопадите, правейки месеците май и юни най-живописни, но и най-дъждовни. Лятото е прохладно и свежо. Средните температури по билото рядко надвишават 20-22°C, което е спасение от жегите в града. Вечерите винаги са хладни и изискват връхна дреха дори през август. Есента е най-стабилният сезон. Тя е дълга, топла и суха. Често до края на октомври условията са перфектни за дълги преходи, а горите се оцветяват в златисто и червено, създавайки невероятни фотографски пейзажи. През зимата снежната покривка във високите части (над 1400 м) се задържа стабилно около 3-4 месеца (от декември до март). Въпреки това, зимите са сравнително меки, без екстремни студове, характерни за високите ни планини, което прави Алабак достъпен за преходи със снегоходки във високите части. Още една интересна особеност на климата в района е специфичното течение на въздушни маси през дефилето на Чепинска река, което създава т.нар. „планински бриз“. Той проветрява котловината и не позволява задържането на прах и смог. Това, в комбинация с боровите гори, прави въздуха наситен с отрицателни йони и фитонциди – естествен лек за дихателната система.

Те са причината градът да се превърне във водеща балнео и спа дестинация. В северното подножие, където планината свършва в Тракийската низина, бликат горещите извори на село Варвара (до 92°C) – едни от най-горещите в България, известни с лечебните си свойства за опорно-двигателния апарат. Освен гореща вода, в подножието на Алабак се намира и един от най-значимите карстови извори в страната – Клептуза.

На много места в Алабак местните хора спазвайки традициите са изградили чешми с хубава планинска вода. По-известни са чешмите във високата част на планината – на наборите 42ри и 24ти в подножието на Елин връх, на 26ти набор в близост до Бялата скала, чешмата на 29ти и 30ти набор недалеч от местността Кладова, чешмата в местността Терегово, както и Мазълова чешма в подножието на Милеви скали.

И нещо любопитно – според легендите името на река Яденица идва от нейния буен нрав. Когато придойде, тя става толкова страшна и рушителна, че местните казвали, че „яде“ бреговете и всичко по пътя си. Днес тя е естествената граница между две от най-красивите ни планини – Рила и Родопите.

Въпреки сравнително малката си площ Алабак има богата и разнообразна растителност. Преходният климат и различните височинни пояси предопределят многообразието на флората в района.

Изкачвайки се във към високите части на планината можем да видим почти всички характерни за България височинни растителни пояси – в най-ниските части властват широколистните гори. Най-разпространени са дъбът (благун и цер) и келявият габър. В по-влажните долове, особено над Варвара и по поречието на Чепинска река, се срещат ясен, върба и елша. През есента този пояс пламти в топли жълти и ръждиви тонове. По-нагоре (между 800 и 1500 м.н.в.) е царството на обикновения бук. Той формира мощни, сенчести гори с малко подлес, които са лесни за преминаване и създават усещане за „катедрала“ под открито небе. Често буковите масиви се смесват с иглолистни, създавайки красиви смесени гори. Приближавайки билото (над 1500 м.н.в.) и върховете Милеви скали и Черновец, пейзажът става типично иглолистен. Тук доминират белият бор (емблематичен за района на Велинград) и смърчът. Срещат се и единични групи от ела. Тези вечнозелени гори са основният източник на фитонциди, които правят въздуха в региона лековит.
Алабак е и истинска градина за любителите на горските плодове, гъбите и билките. Това е една от причините много хора да посещават планината през лятото и есента. Високите части около билото са покрити с обширни туфи от черна и червена боровинка, а по слънчевите поляни и сечищата изобилстват ароматните горски ягоди и малини. Влажните смесени гори са идеална среда за гъби. Най-ценени и често срещани са манатарката, пачият крак, рижиката и сърнелата. Слънчевите поляни на Алабак особено около Юндола, Локвата, Кладова и Милеви скали са естествени аптеки. През юни и юли по тези места цъфтят жълт кантарион, мащерка, риган, иглика, мента и бял равнец. Макар и по-известен с горите си, Алабак крие и ботанически съкровища. В по-дивите и скалисти райони могат да се открият редки видове орхидеи и други интересни растения.

Горите на Алабак са дом на богат и съхранен животински свят. Благодарение на трудната достъпност на някои склонове (особено към река Яденица) и връзката с резерватите на Рила, тук можете да срещнете почти всички видове, характерни за българските планини.

Кафявата мечка е най-големият обитател на рида. Мечките обитават спокойните, стари иглолистни гори и често слизат към малинажите и боровинковите полета в края на лятото. Вълците обикновено се движат на глутници по високите била, особено през зимата, следвайки стадата диви животни. Ако се движите тихо рано сутрин или привечер, имате голям шанс да зърнете сърни по краищата на поляните. Дивата свиня е широко разпространена в широколистния пояс (дъбовите и буковите гори), където намира жълъди и корени.
Разнообразният релеф – от дълбоки речни каньони до открити скалисти върхове – привлича множество птици. Старите иглолистни гори около връх Черновец, Арапчал и Милеви скали са дом на глухаря, която е застрашен вид. Скалните венци (особено тези над гара Цепина и в района на Милеви скали) се използват за гнездене и наблюдение от скални орли, мишелови и ястреби. Термиките над дефилето на Чепинска река често се използват от тях за реене. Гората е огласяна от стотици видове – синигери, дроздове и емблематичния за старите гори черен кълвач.
Влагата и слънцето създават идеални условия и за по-дребните обитатели – всяка пролет и есен, след дъжд, по пътеките (особено около местността „Локвата“ и влажните долове) могат да се видят дъждовници. Те са напълно безобидни и са индикатор за чиста природа. По припеците и каменните сипеи се срещат пепелянки (бъдете внимателни, когато стъпвате около камъни и високи треви), а във влажните места и около реките – водни змии и смокове.
През лятото ливадите на Алабак са покрити с облаци от пеперуди. Районът е известен с голямото разнообразие на видове, включително редките аполон и лястовича опашка, а светулките през юни и юли превръщат нощните разходки в гората в магия.